Chapter Text
– Няма никакъв смисъл да идваш – каза Камий. – Не искам да те виждам.
Същото, което беше казал и директорът. Адел несъзнателно стисна зъби. Същото с малката добавка, че доказваше правотата му.
Сега не Аргос е врагът. Камий е единственият враг. На самата себе си.
– Не ти вярвам. И няма да спра да идвам, докато не се излекуваш.
Сестра ѝ поклати глава.
– Толкова си жалка.
Преди Камий никога не говореше така. Беше толкова мила. Толкова добра и сладка.
Преди Аргос да я съсипе.
Вината беше негова. Само негова.
Не на Камий.
– Така ли мислиш наистина? – въпросът се откъсна от нея, преди да е обмислила идеята, а сега вече беше късно. – Или просто ме мразиш, задето Аргос ме изостави и успях да избягам, а ти трябваше да останеш с него? Всъщност имаш ли изобщо някакво мнение, някакво собствено мнение по някой въпрос?
Камий я погледна с тъмни, ядосани очи.
– Млъквай.
Не е много окуражително, каза си Адел, но поне е някаква реакция.
– Защо? Много ли те дразня? Кое те дразни толкова? – вместо да избяга, тя седна на леглото срещу сестра си. Ако Камий се опиташе да я нападне, можеше лесно да я спре със спринцовката, която беше приготвила. Надяваше се да не се стига дотам. – Че аз мога да говоря каквото си искам, а не каквото ми е втълпил някой?
– Млъквай.
– Защо не ми кажеш какво наистина мислиш, Камий? – Адел се наведе към нея. – Какво мисли моята сестра Камий, а не малката играчка на Аргос. Това ли искаш да бъдеш цял живот? Да бъдеш вярна на някакъв изрод? Забрави ли какво ни причини той? Заради него родителите ни умряха, без дори да знаят дали сме живи. Никога не ги видяхме повече. Забрави ли как ни наказваше, как ни нараняваше, как ни разделяше една от друга?
Камий трепереше. Дръпна се назад, сякаш Адел плашеше нея, а не обратното.
Тези хора тук са дръвници, помисли си Адел. Какво са правили досега, ако не да работят с нея? Играли са си на "как е това за вас"?
– Не помниш ли? – попита тя меко. – Не помниш ли как ни изнасилваше? Не помниш ли всички отвратителни неща, които ни караше да правим? Защо, защо си вярна на такъв човек, а не на сестра ти, която те обича и иска само да си добре, и която никога, никога не би те наранила?
– Той ме обича – каза Камий, но гласът ѝ вече не беше пропит с омраза и злоба. Не звучеше също и като някогашната Камий, призна Адел, но беше по-близо до нея, отколкото до чудовището на Аргос.
– Наистина ли? Затова ли те е накарал да ме убиеш? Защото иска да си щастлива? И как ти показва, че те обича? Като те бие всеки път, когато му стане скучно да те гледа колко си послушна? Аз те обичам. Нашите родители те обичаха. Знаеш какво е любовта, защото я познаваше, преди този изрод да ни отвлече. Знаеш... – Адел преглътна, внезапно притеснена от начина, по който Камий я гледаше.
– Наистина ли ме обичаш? – прошепна сестра ѝ нещастно. – Въпреки че аз... се опитах да те убия два пъти и убих един човек?
Честно казано, Адел вече беше забравила за това.
– Разбира се, че те обичам. Знам, че ти не си виновна за всичко това. Нали ти казах, че се погрижих за това с убийството? Няма да отидеш в затвора. Всичко ще бъде наред.
Камий сграбчи лицето ѝ в ръце и притисна устни към нейните. Адел щеше да се дръпне, смаяна, когато Камий промълви трескаво и отчаяно:
– Докажи ми го... докажи ми, че ме обичаш!
Това не беше правилно... не биваше да се случва...
– Докажи, че ме обичаш...
Но Адел нямаше сили да откаже.
Не можеше да откаже нищо на Камий.
Надяваше се, че хората от персонала няма да чуят и видят нищо, но и да разберяха какво става, какво от това? Най-много да отидат в полицията, а тя беше сигурна, че Роше ще прояви разбиране. Той винаги беше толкова спокоен и сдържан, и толкова готов да направи всичко за нея. Щеше да ѝ помогне...
Камий не познаваше нежното любене. Беше едновременно толкова хубаво и така сърцераздирателно да вижда удивлението по лицето ѝ от удоволствието, в което нямаше никаква болка; което беше само за нея, специално за нея, не за друг. Адел не обръщаше внимание на собствената си възбуда, заровила глава между бедрата на сестра си. Сякаш времето спря да тече и тя забелязваше само по оргазмите, които разтърсваха тялото на Камий, че минутите минават. Не я интересуваше от колко време е в стаята, интересуваха я само прелестните стенания, които Камий издаваше.
В някакъв момент усети, че е прекалено много за сестра ѝ, и спря, усмихвайки се при гледката на треперещото ѝ от удоволствие тяло.
– Това е любовта, Камий – каза меко. – И аз много, много те обичам...
Дъхът ѝ спря, когато тя се озова легнала по гръб на леглото, а Камий - върху нея, притиснала я към евтиния матрак. За миг се изплаши, но само за миг - сега Камий не приличаше на онова чудовище, с което бе разговаряла в последните дни.
Може би тя отново се преструваше... за да избяга... както преди...
Но ако можеше все още да се преструва, защо не го направи още в самото начало?
– И аз те обичам – промълви тихо Камий, срамежливо, после разкопча панталоните ѝ. Адел я гледаше, почти невярваща, как полека се смъква надолу и прави същото, което Адел преди малко бе правила с нея, опитва се да повтори движенията ѝ, невероятно плаха, сякаш се страхуваше да не я нарани.
Адел още не беше посмяла да помръдне, когато оргазмът ѝ настъпи, карайки я да извика задъхано името на сестра ѝ.
Ако персоналът ги беше чул, то не си направи труда да дойде.
– Все пак искам да идваш – промълви Камий после, докато лежаха сгушени една в друга, също като навремето, когато и двете бяха пленници на Аргос, само че сега бяха голи и напълно щастливи. – Нали ще ме посещаваш?
– Какви посещения? – попита Адел. – Мила, ти идваш с мен у дома. Да не мислиш, че бих те оставила тук, след като си по-добре?
Камий я погледна шокирано, с насълзени очи и треперещи устни, сякаш не смееше да се довери на чутото. Този поглед премахна и последното съмнение на Адел, че сестра ѝ я разиграва.
Никой не може да изиграе подобно нещо.
– Разбира се, че идваш с мен – прошепна тя и целуна Камий с цялата любов, която изпитваше. – Никога повече няма да се разделяме.